Акция старчески дом 2

              Един зимен следобед няколко деца с известна доза недоразумения и треперене от студ се натъпкаха в столичния автобус 280 и потеглиха за старческия дом в далечната Дървеница. Настроението беше добро, въпреки че температурата беше нулева, седалките не приличаха да са предназначени за хора, а и никой не знаеше къде точно трябва слезем. Криво-ляво се опътихме и завървяхме в индианска нишка със сняг до коленете от спирката до дома, недоумявайки защо трябва да е забутан толкова далеч от центъра и поне на 2 часа път от даскалото. Най- накрая стигнахме до мястото и за жалост разбрахме, че заради някакъв ремонт  коридорите в сградата са  дори по-проветриви от клинча навън, но какво от това- бързо се набутахме в тесния коридор на първия етаж да бъдем посрещнати.

                         Хората естествено ни се зарадваха, ние щяхме да декламираме стихотворения на 4-ия етаж, но понеже дотогава имаше време, Маги ни каза просто да си хванем под ръка някой дядо или баба и да си говорим. Всички си знаеха къде да търсят, защото бяха били там и преди и след няколко безуспешни опита да играя шах с някой ентусиаст в третата възраст се залепих за дядото на Маги. А той беше образ! Когато не поглеждаше ту мен, ту Маги с намекващи погледи, разказваше невероятни истории за войната, за професиите си, за живота си. Ако наистина този гъгнещ човек в количка лъжеше, то тогава още повече бих му се възхищавал за лекотата, с която го правеше.

                След като времето наближи за поетическата изява, ние с Маги поканихме дядото да дойде да ни слуша, той изрече два-три брачни съвета и ни отпрати по лепнещия от студ асансьор. Влязохме в залата с дъската, на която пишеше кога ще идваме и какво ще правим там и пред нея – няколко маси, наредени Т-образно, населени с благослонни старчески усмивки и треперещи ръце, които държаха чашка сок (За разочарование на един дядо- ракия не предлагахме). И нашия дядо дойде после, при все че е на количка, а ние сме на най-високия етаж. Започнахме да рецитираме, редувахме се естествено съвсем по ученически (хаотично), като креативно избирахме какво да декларимараме (така се припокривахме, че се наложи достада  налучкваме следващото стихотворение), но старците бяха така любезни да не забелязват суматохата, а да слушат декламатора.

              Естествено всички бяха очаровани. Някои гледаха и кимаха одобрително, други от време на време се протягаха и прибърсваха някоя сълза, а останалите просто се радваха на ритмиката и благозвучието на лиричното слово. Не помня какво декламираха другите, но понеже очаквах момичетата да извлекат най-нежните нотки в поезията, аз напук декламирах „Бохемски нощи” на Дебелянов и „На гости на дявола” от Смирненски и се насладих на доволните и леко изненадани възгласи тип „ Ха така” и „ Брей, брей”. В началото всички се избуттваха по-назад в редицата, но към края си съвсем по ученически бяхме преоткрили конкурентната си натура и се надпреварвахме да декламираме нашето стихотворение. Слисаната Маги започна да ни повтаря, че било трябвало да свършим преди половин час.

                  По едно време един дядо попита кога ще пеем, защото миналия път ги беше навестявал хора ни. Човека явно ме помисли за техен учител, защото бях най-голям и единственото момче и без да иска да чуе възраженията ми кимаше заговорнически. Погалиха ми суетата хората, нямаше какво да се прави и завих в тоновете на „Червено вино снощи пих”(гореспоменатия дядо пак почна да облизва устни и да се обръща), но млъкнах скоро след това не защото прозорците едвам издържаха децибелите ми или защото момичетата не знаеха къде се намират от смях, а защото от песента знам горе долу, всичко на всичко че вътре има вино и Ана. Втълпих си че това не е достатъчно и замрънках една църковна песен и после със същия инатски мерак изпях и двете (момчешка и момичешка) партии на една народна песен. Далеч по-добри певици започнаха да пеят след мен и след гласа на осмокласничката Дженифър запяха и предоволните старци, а останалите нетолкова надарени тихо подпяваха с „ На-на-на” ( е опитах и с думи ама не се получи). Дори Маги забрави че трябва да тръгваме.

                 Започнахме да попривършвахме и дядовците и бабите вместо да излизат се тълпяха при нас, валяха благословии, откъси от стихотворения, чути току-що или изровени преди малко от старческата памет. Запътихме се с нашия дядо на долния етаж с танцови скоци покрай студения асансьор. Маги имаше работа, както по-късно разбрах- свързана с шоуто на Марта Вачкова,а ние насядахме в един кабинет. За какво беше този кабинет, ще ви излъжа, знам само че беше удобно и топло и вече дори правех уговорките за шаха следващия път, когато ще наминем към тази част на света. Не ни отне дълго да разберем, че ни липсва човек и докато издирим пленената от историите на една баба , Ралица, мина поне още половин час. След няколко объркани ракази как точно тази баба е най-интересната баба на света, а Ралица щяла да й пише мемоарите и след като Маги излезе успешно от дългото си съвещание с директорката,(естествено сбогувахме се и с нашия дядо, който ме посъветва „да внимавам с Маги, защото е хитруша”) подновихме борбата с леда и снега.

            Със замръзнали усмивки се качихме за наобратно и започнахме да си сравняваме впечатленията. Тези впечатления ме накараха да отида до дома още веднъж преди Великден и заради тях бих отишъл и на всяка следваща акция, дори и да се наложи да пея!

Иван Вульпе, завършил НГДЕК 2009г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: